Илко Капелев: В КРАЯ НА НЕБЕТО

Единадесети август хиляда деветстотин деветдесет и трета година бе един много важен ден в живота на Самуил Генов. На единадесети август хиляда деветстотин деветдесет и трета година, точно в десет и четирсет и пет вечерта, малко преди стелещата се откъм изток прохлада да съживи запъхтените от опустошителния зной щурци, Самуил Генов, по прякор Симо Тарабата, издъхна. Издъхна скоропостижно, без да предупреди приятелите си, без да даде нишан на близките си. Ей така, напук сякаш на всички. Напук сякаш на целия свят, който не го разбираше, но и когото Самуил Генов до последния си дъх не можа да разбере. А му казваха Симо Тарабата, защото веднъж откърти огромна тараба от един двор край дигата на реката и помля седем бездомни псета, които го нападнаха, за да утолят глада си. Тогава Тарабата бе на 23 години, но вече беше преминал през полигоните на Ракетни войски, една година служба в Сибир, една година бачкатор на дока и непрестанно натоварване на мускулите с гири и пружини. А защо не можа да разбере този свят… Не можа да го разбере, защото този свят съвсем се бе изпедерастил през последните десетина години. Самуил Генов от малък изпитваше отвращение от педерастията във всичките ? форми. Не я понасяше, гадеше му се от нея, а тя все повече нарастваше, затрупваше и без това обремененото му от много грижи всекидневие, задушаваше го, караше го непрестанно да псува ония, които изпедерастиха света, които превърнаха страната му в проститутка, очакваща само да си искат от нея.
„Защо трябва непрестанно да си искат от страната, в която живея и аз, казваше си той.- Като таковат страната ми, значи таковат и мен… Мамицата им, перекендета… До тук ли докараха България, в името на която Левски изкачи най-високия хребет в живота си – бесилото, а Ботев в стихове описа смъртта си и после я изпълни тъй, както я описа… Защо, за да проституира днес страната ми, ли…”
Ето защо Самуил Генов в тази хубава вечер на единадесети август хиляда деветстотин деветдесет и трета година влезе в кабинета си и издъхна скоропостижно. Тръгна към звездите по пижама, само с едни чехли и с неизменната си лула под пожълтелия от непрестанно торене с никотин мустак. Така поиска да се прибере горе – с леко облекло и с кехлибарен мустак. Сигурно защото това беше най-удобната му форма, в която обикновено седеше зад писалищната маса и нахвърляше литературните си скици. Така сядаше той зад бюрото си, с хълбок към чекмеджето, вдигаше краката си на една табуретка откъм библиотеката, изпълваше бележника с огромни паяжини, а лулата кротко потракваше измежду белите му като порцелан зъби. Когато не му харесваше нещо, той събираше на топче листа в ръката си и го хвърляше в кошчето край камината или в самата камина, ако гореше. „Лошите войници ги убиват”, - обичаше да си мърмори мъдро, а това се отнасяше за хаотично построените му изречения, на които се гневеше. Гневеше се, че не може да концентрира мисълта си, а когато мисълта му течеше бързо и живописно, радваше се на добрите си художествени находки, препрочиташе по няколко пъти текста на машината и накрая снемаше с голямо удовлетворение листа, така както тъкачката снема с грейнала радост от стана поредното парче губер… Обичаше пишещата си машина, която бе подарък от сестра му преди още да се появят новите технологии, обичаше я все повече и все повече, продължаваше да пише на нея, а на компютъра преписваше готовите си текстове, редактирани, чисти, ясни като високо небе в началото на есента.

…Че скоро ще поеме пътя към звездите, Самуил Генов усети още миналия Великден, който се падаше пак в неделя, както винаги, но започна десет дни по-рано. Защо започна десет дни по-рано, ли? Започна десет дни по-рано, защото в една топла априлска привечер, когато отвъд близката дига край реката се носеше дъх на ливадно сено, един луд се изправи пред църквата „Св. Георги Победоносец” и започна отначало со кротце:
„И какво сега, ще чакаме още една седмица, за да дойде Велики Четвъртък, ще гледаме после как арестуват Господ, без да се опитаме да му помогнем, ще гледаме като тъподушни овце как го екзекутират на кръста, за да дойде неделя и да кажем, че ето на, Христос възкръсна и затова днес е Великден! Имате ли вие души или не! – започна да крещи неистово лудият. – Ако имате, хайде да не даваме да арестуват нашия Господ! Пък ако питате мен, Господ, ако наистина е бил Господ, въобще не е трябвало да допуска да го арестуват преди две хиляди години.”
Така крещеше впоследствие пред църквата „Св. Георги Победоносец” онзи луд през онзи топъл април, това се повтаряше всеки ден, докато една вечер до него спря полицейска джипка и го арестува:
„Ти, казаха ония, защо нарушаваш обществения ред, бе, защо крещиш тук всяка вечер като луд и то баш пред църквата. И кой ти каза, че ще арестуваме Господ, ами ако не го арестуваме!?”
„Първо на първо, отвърна лудият, не съм казал, че вие ще арестувате Господ, други ще го арестуват и то се знае кои са те… Второ на второ, каза още лудият, няма какво да се баламосваме, всяка година през това време арестуват Господ, сетне го разпъват на онзи голям кръст и чак в неделя оповестяват, че е възкръснал. И казват, че ето на, това е Великден, защото Христос възкръсна. Нямам нищо напротив Христос да възкръсне, допълни още лудият преди да го приберат в джипката, но ние вече знаем сценария, той се върти две хиляди години… Защо поне една година не направим нещо, че да предотвратим арестуването на Господ, а!? Много просто, защото сме не народ, а мърша!
Последната дума бе последната капка в чашата на търпението. И полицаите взеха, та хвърлиха лудия в джипката. Точно тук не издържа Симо Тарабата, който наблюдаваше сценката от десет разкрача, и се намеси:
„Не бива така, господа, човекът изрази само лично мнение, което е независимо, все пак! Свободен народ сме, пуснете го!“
„Ти пък кой си, бе!“, учудиха се полицаите на дързостта на Самуил Генов, когото не познаваха, и го притиснаха до брезента на джипката, която беше още от времето на социализма, нещо като последния мохикан. Тоест, беше милиционерска навремето, сега беше полицейска… Все едно, на всяка власт служеше вярно, която и да е тя. И докато разберат какво точно иска да им каже Самуил Генов, чието писателско име нищо не им говореше, но подозираха, че нещо неправилно каза, взеха та го хвърлиха и него в джипката.
Тарабата вече е с друг акъл, мъж надхвърлил петдесетте, затова три пъти премисля, един път реже…Чак в кауша се запозна официално с лудия. Оказа се, че той бил бивш даскал, филолог, втора година безработен, от време-навреме се хващал нейде като пазач, но все не му плащали заплата и той се принуждавал на третия, най-късно на четвъртия месец да напусне… А това, за Господ, го измислил една вечер, докато пазел цех за безалкохолни напитки.
„Абе, майка му стара, казал си, защо всяка година арестуват Господ, после го убиват, а после оповестяват, че е възкръснал! И защо ние, майка му стара, народ юнашки, не вземем да го освободим най-после или пък направо да не позволим да го арестуват, та да се прочуем в целия свят. Ето, ще каже светът, българите завинаги освободиха Господ, край на неговите мъчения…”
А после, като поразмислил малко, си казал още:
„Абе то ние навремето Левски не освободихме, че Господ ли!”
И така докато се запознаваха в кауша с лудия, едно голобрадо полицайче се доближи до стаята:
„Г-н Генов, елате с мен!”
Генов тръгна след полицайчето, после го разпитваха кой е и какво точно искал да каже на полицаите пред църквата. Отначало реши да им каже, че е писател на свободна практика. Поминува, така да се каже, от статии в печата и от книги. Но това му се видя глупаво: „Писател, пък в кауша” Затова започна направо, без да го усуква:
„Господа полицаи, днес вие арестувахте един човек, само защото той реши да изрази своето независимо мнение, без да прави никому зло. Аз не познавам този човек, но се застъпих за него, защото уважавам мнението му. Та кой не знае, че арестуването на Господ е сцена, която се разиграва две хиляди години, като хиляда и петстотин от тях някой непременно е искал това да се повтаря, докато театрото омръзне на хората. А като омръзне театрото на хората, ще забравят те Господ и туй то… Вместо това, защо, както каза този човек пред църквата, не вземем поне една година да предотвратим арестуването на Христос, хем да се очистим от греха завинаги, хем да докажем любовта си към Бога! Ето, в този смисъл аз се присъединявам към казаното от онзи човек, който сега е долу в ареста.“
„Ама и ти ли си разколник, бе!, изкрещяха ония на Самуил Генов и, без да изслушат отговора му, го строполиха на пода…
На другия ден мускулестият от служба в Ракетни войски, в Сибир и бачкатор на док в младите си години писател беше освободен от кауша, но още тогава разбра, че този Великден ще бъде последен за него. „Скоро ще се видим с Господ в някое многозвездно заведение Горе и там на чашка кайлъшка ракия ще му разкажа всичко, каза си Самуил Генов по прякор Симо Тарабата. Ще Му разкажа всичко какво става на земята, пък нека той да реши прав ли съм аз или не…”

От този ден силният иначе и мускулест Симо Тарабата започна да линее. Предстоеше му да получи голямата награда за роман на една френска фирма за вино, но не му беше до това. Той чакаше своя звезден час на края на небето, където трябваше да се срещне с Бога. Ходеше от време навреме до църквата, до същата църква, където го арестуваха заедно с онзи луд, палеше си свещ, без да се кръсти, защото той не обичаше на видно място да се кръсти… Като гледаше с каква лекота го правят онези, които до вчера в църква не бяха влизали и въобще не умеят да се кръстят изразително, но демагогстваха пред чуждите очи, на него това му се виждаше светотатство – да се кръсти публично. Затова той почти скришом от присъстващите в храма си палеше свещичките – една за живите, една за умрелите, споменаваше името на своя Бог и пак почти скришом си излизаше от църквата. А после тръгваше с уморена походка под сенките на нискостъблените дървета и се прибираше запъхтян вкъщи, за да захапе кехлибарената си лула, но вече без тютюн…

Илко Капелев