Във Вооенния клуб снощи се състоя представянето на мемоарната книга на о.з. подполковник Любомир Лазаров - "Офицерът". Подполковник Лазаров е бил командир на един от членовете на екипа на Яс в Противотанковия дивизион в Ямбол точно преди 30 години. Така, че и от уважение към БА (в миналото) и от лична носталгия нямаше как да не пратим екип. Малко, сравнително малко за стойността на произведението бяха дошлите. Вероятно за сметка на качеството...Предлагаме ви рецензията на книгата, която направи поетът и журналист о.з. мл. сержант Илко Капелев...
“Офицерът”: Книга написана с болка и обич
Държа в ръцете си едно свидетелство за най-мощната и модерна армия на България от Освобождението насам – Българската армия в периода между 50-е и 80-е години на миналия век. Това свидетелство е книгата “Офицерът” на подполковник Любомир Лазаров.
Прочетох книгата с повишен интерес, тъй като на много места съзрях себе си отпреди 35 години в онази ограничена територия, наречена “казарма”, където юношата става мъж, където несгодите по време на занятия са много повече от романтичните моменти и не се забравят никога. Където войници и офицери понасят еднакво трудностите. Където войниците разчитат на отговорността на офицерите, а офицерите разчитат на своите умения, придобити във военните училища или на полигоните, както и на физическо-психологическата издръжливост на войниците.
Няма да скрия, че пристъпих към прочита на книгата малко резервирано, с известна доза песимизъм. Мислех, че като в книгите на повечето офицери, решили да увековечят своя воински път, ще се натъкна на скучни спомени или книжни академични клишета, които обикновено четат единствено някои техни колеги. Нищо подобно, в 100-те страници на книгата на подп. Лазаров се случват много неща: има движение, непредсказуеми действия, неочаквани обрати, романтични повеи, успешни изходи от неразрешими на пръв поглед ситуации, има мъжество и вяра… Книгата е написана сякаш на един дъх, без да даде възможност на читателя да изпадне в отегчение или, което е по-страшно, направо да я зареже още в началото или по средата. Най-отличителното качество на тази книга е, че фактите в нея са достоверни, всичко е вярно, няма ги така наречените “художествени измислици”, които, поднесени нескопосано и непрофесионално в една белетристична книга, могат да накърнят качеството на повествованието и чистите може би замисли на автора. Между впрочем точно чувство за красива и премерена художественост не липсва на подп. Любомир Лазаров. Той рисува сияйните заснежени върхове на планината с окото на поет: “Пред нас, казва някъде авторът, се изправи голо било и една грамадна топка, хвърлена сякаш от гигантска сила. Слънцето огря топката – връх “Българка”. От нея се излъчваше ослепителна светлина, сякаш някой бе я посипал с брилянти и изумруди, които правеха невъзможно продължителното й съзерцаване…” На друго място, докато военната колона се движи във вековна гора през нощната планина, авторът вижда дърветата от двете страни на пътя като “строен почетен караул” А клоните на дърветата така са се сплели, че образуват над колоната “своеобразен тунел” и “сякаш ни поздравяваха за нашата смелост и дързост…” Подп. Лазаров не хиперболизира, но и не умаловажава, а – напротив, коректно посочва истинските изпитания, на които са подложени бойците и техните командири, тяхната воля, физическите и психическите им възможности. Дълбоки снегове правят невъзможно движението на колоната без почистване. Снегът, подчертава авторът, отгоре е замръзнал, а отдолу е пухкав… На места колите буксуват и се движат едва със сантиметри напред… Ето как описва офицерът един критичен момент: “Не зная кой донесе едно дебело колкото човешка ръка въже. То бе набързо закачено на куката от бронята на първата кола. Над 100 войници и офицери, с пребледнели лица и хлътнали очи от безсънието и умората, изтеглихме колата…”
С вещина и огромна доза родолюбие, подобаващи на един български офицер, подп. Любомир Лазаров предава с изумителна точност във времето отделните събития, дава представа и на онези, които не са служили, за развитието на процесите при формирането на характер у младите мъже. Това, казва той, е възможно само в армията, защото всички са поставени при еднакви условия и отговорности, което в цивилния живот просто не съществува.
Понякога подробностите са сякаш незабележими и незначителни, а всъщност са изключително значими, защото дават представа за условията, при които се развиват и обучават бойците, а това свидетелства за тънката наблюдателност на автора на книгата: “Към 14,00 часа разчетите изпълниха командата “Отбой” и потеглиха към нова огнева позиция… Маршрутът бе по коларския път към котата с готовност на огъня в 17,00 часа… Времето бе студено и присъщо за месец февруари. В града нямаше сняг, но на полигона имаше около 10 см снежна покривка. През целия ден бе мрачно и от време на време прехвърчаше сняг.”
Така, почти есеистично, описва момента подп. Лазаров, когато трябва да се преодолее един много стръмен участък с остри завои по път, “където е възможно да се движи само магарешка каручка…” Независимо обаче от сложния терен, машините бавно и уверено се движат към новата огнева позиция.
Добросъвестно и със съответните изводи подп. Любомир Лазаров дава представа за Българската армия през онова време. Във всеки ред на неговото повествование се чувства отговорността на българския офицер, оценката на автора за казармата като школа за възпитание и място за възмъжаване на наборниците.
Със смелостта на български офицер и чувството му за свещен дълг пред отечеството подп. Лазаров заклеймява днешните опити да се отрече тотално всичко направено и постигнато при социализма. Огромна е болката му, че се говори с презрение от някои самозабравили се политици и продажни офицери, които са нарушили воинската клетва и са загърбили офицерската чест в името на запазване на пагоните и червените лампази, за Българската народна армия, отричат се успехите на бойци и командири през онова време. Авторът категорично заклеймява съсипването на армията, нейното редуциране до състав много по-нищожен от този, наложен от унизителния за България Ньойски дотговор през 1919 година. Оценява като непоправима грешка отмяната на наборната служба. Дава ясно да се разбере, че по времето, когато България е била в рамките на Варшавския договор и е била верен съюзник на Съветския съюз, е имала мощна, модерна, многочислена и респектираща армия, готова да се противопостави на всеки отявлен агресор. А днешните “съюзници” на България фактически са бастисали нейната армия и това няма как да се скрие. Няма как да се скрие, че български политици, като Димитър Луджев или Свинаров, например, както и десетки други от фаталния за България обществено-политически преход, безцеремонно и методично са работили за унищожаването на армията, слугувайки на чужди интереси. Същевременно армейските ни кадри масово бягат в чужбина със семействата си. А които нямат тази възможност, напомня авторът, стават пазачи… Той не спестява и фактът, че някои политици днес яростно хулят Русия и венцехвалят САЩ, които не са дали и една жертва за България. Напротив, през Втората световна война именно американските “крепости” разрушиха българската столица, когато загинаха 13 хил. българи.
Подп. Лазаров не крие своята признателност към нашите славянски братя – руснаците. “Руският народ, казва той, не е измислен брат от поети и русофили. Руснаците ни са братя по кръв, изповядващи една вяра, ползващи една азбука, говорещи един език.” И авторът използва стихотворението “Април 1877 година” на поета Лозан Такев в подкрепа на своите позиции:
Те не бяха от Брюксел, Ню Йорк и Маями.
Те дойдоха по краткия – братския път.
Те говореха руски и бяха славяни.
Тук намериха българска обич и смърт…
Те не знаеха даже дали благодарни
ще им бъдем след време – бащи и деца.
Те избраха войната, а тя е коварна,
тя безумно убива съдби и сърца…
Бяха братя по кръв. Просто бяха славяни.
И под Шипка намериха своята смърт.
Не дойдоха от Брюксел, Ню Йорк и Маями,
от Русия дойдоха – за нас да умрат…
Без да имат дори и имперска идея,
те се биха до смърт за славянската чест.
И сега ако ти си докрай европеец,
ще ги помниш достойно и утре, и днес!
Трябва да се посочи високопатриотичната цел на автора при написването на тази книга, а именно да защити честта на хилядите командири и бойци, служили вярно, почтено и отговорно на бългаското общество. Ако това е била целта на подп. Лазаров, а тя е, трябва да отбележим, че тази задача е постигната успешно. За което той заслужава адмирациите на всички ония, които болеят и милеят за съдбините на армията и сигурността на отечеството.
…Лично моя милост, като човек изпитал несгодите и романтиката на войнишкия живот, само допреди години се вълнуваше всяка сутрин от звуците на войнишката тръба, която разбуждаше нашия красив тракийски град с над 1700-годишна история. Следваше химна на Република България, след което отекваха от мъжките гърди на младите момчета войнишки маршове. Преди 10-15 години казармата постепенно се превърна в колективен орган със затихващи функции. Редовната войнишка служба от 2 години стана на 1, после на 9 месеца, а накрая – на 6 или на 3 месеца, вече не помня. Наборната служба беше закрита преди няколко години, за да бъде заменена с професионална. Но какво значи професионална армия, която се състои всичко на всичко от около 20 хил. души оперативен състав…
Днес казармите, в които допреди 15 години свиреше тръба и химнът на Република България, модерните казарми, по огромните и светещи като стъкло плацове на които маршируваха войниците, запустяха. Нещо повече, те се срутват със страшна сила пред погледа ни. Покривите хлътват, керемидите падат, мазилката се лющи… Това ли са казармите, в които допреди 5 години нашите синове се обучаваха да защитават България? Всичко това е много тъжно, но е факт. Порталите на казармите, от които на занятие излизаха с тежък грохот танкове и бетеери, сега са засукани с ръждясали синджири и огромни като слънчогледови пити катинари. Кичестите дървета, много от които са на доста солидна възраст, са пречупени, дворовете са буренясали. В самите грохнали сгради, в които само преди десетина година живееха войници, сега живеят бухали и плъхове. В казармите се каляваше духът на войника, юношата ставаше мъж. Къде са сега българските войници, къде са българските мъже! Няма ги в казармата. Правят шоколад в Англия, гледат пилета в Кипър, грижат се за старците в Гърция, или бъркат киреч в Израел. Няма ги.
…А казармите пустеят… Пустеят българските казарми. И до днес никой още не е поел отговорност за разгрома на Българската армия.
Ето на тези и много още други въпроси се опитва да даде в книгата си “Офицерът” отговори подп. Любомир Лазаров. И той ги дава. Според мен, напълно успешно. Колкото и това да не се нрави някому.
На добър час на новата книга на подп. Лазаров!
Илко Капелев
поет, журналист