.. Късно вечерта получихме известие от Петрич, че околните турци и черкези се опитали да нападнат. Бенковски реши да отиде на последното това село, гдето неговото присъствие беше необходимо.

Преди да тръгнем за Петрич, той съветва панагюрските комисари (военния съвет) да накарат населението да си изнесе всеки по малко храна и едно-друго в гората, която да служи като резерва за в нужно време, в случай на поражение. Военният съвет обаче не намери за нужно да се възползува от тия практически съвети.

- По-после ще да размислим за това - казаха няколко души от тях и работата така си остана.

Часа по 12½ вечерта всичко беше готово за път. Колкото по-добри коне имаше в селото, бяха отстъпени на нашата хвърковата чета от страна на.панагюрските граждани. Тия последните сами бяха дошли да ги предадат на стареишините от четата, на които поръчаха в същото време да се грижат за тяхното добро хранение. Само на Бенковски бяха избрани 2-3 хранени ата, на които щеше да язди той.

Колко останаха зачудени обаче тия грижливи стопани, когато видяха, че излезе Бенковски с ножици в ръката и започна от едина край да реже на чуждите коне опашките и гривите, за да се отличавали, че са бунтовнически коне! Няма съмнение, че красивите добичета ставаха твърде безобразни после тая операция; но така трябвало да бъде. На стопаните се топяха сърцата; напразно тия присъствуваха при „пострижванието“ да просят омилостявание.

- Моят кон, г. Бенковски, от само себе си има къса опашка, та затова аз мисля, че излишно ще да бъде да се реже - говореше един от тях, на когото конят се виждаше, че му е любим, защото гривата му и опашката бяха вчесани и накичели.

- Моето тайче никак не може да търпи мухите и ето защо добре би било да му ое остави опашката дългичка, за да може да се брани - говореше втори.

Бенковски скърцаше с ножиците, без да обърне ни най-малко внимание на просителите.

- Приберете козината - говореше той на момчетата. - От нея стават добри върви (превивки).

На един и половина часа след вечеря ние се намятахме на своите коне и тръгнахме за с. Петрич. Избраната хвърковата чета, на число около 130 души, ни придружаваше. Няма да повтарям, че одушевлението и измежду тая четица нямаше граници. Щом излязахме от селото и помирисахме зелената гора, шумките на която ни шибаха по лицето, патриотическите песни, които бяха главната пища на всичките въстаници от априлското движение, гръмнаха. Пееха не само няколко души, но и стражите - предня и последня, - щабът, сам Бенковски, цялата чета.

От дясна страна на пътя ни, там горе на един висок връх от Средня гора, гореше буен огън. Неговите синкави пламъци, облаците от светлиаи искри, които се възвишаваха и губеха в небесното пространство, паданието на изгорелите дървета, плюсъкът, трещемието и пр., всичко, събрано наедно, само по себе си съставлява нещо бунтовно, анархическо и подигравка със собствеността - още повече развесели дружината. Предметът, който гореше, бе турско беклеме. Като такова, което е плашило българското население в разстояние на много години, беше подпалено от меченските въстаници.

Пътят ни за Петрич беше през Мечка. В последното това село ние заварихме само няколко въоръжени селяни, които бяха останали като стража; а останалите жители бяха се изнесли в гората, на мястото Вран камък. Селото представляваше пустотия. Нигде светлинка, нигде човечески глас, само верните стопани - кучетата, които не можеха да разберат още каква е работата - разхождаха се по улиците ожесточени, не можеха да се отделят така лесно от първото си жилище.

В Поибрене отпочинахме няколко часа, докато се разсъмне, защото, според разказванието на водачите, пътят за Петрич, който така също върви покрай брега на Тополница, не е от добрите. Когато се пукна зората, ние тръгнахме по шумливата река, на която и двата бряга са покрити с гора. Петричени не бяха въстанали още, както трябва. Само няколко души, въоръжени, обикаляха като стража по пътищата и нищо повече. Когато се отделихме на половин час разстояние от Поибрене, трима-четирима души въстаници от четата отидоха напред да узнаят намерението на селото и да известят приближаванието на войводата. Скоро се уверихме ние като как трябва да бъдат разположени духовете в селото Петрич от следующия факт:

На разсъмване пристигнахме до няколко воденици, които са на един час разстояние под селото, отдолу от дясна страна на пътя. Гледаме отдалеч, че брашнените воденичари тичат около воденицата към улеите, и гласът на кречеталото скоро замълча, знак, че въртението на камъците се спря. Това се правеше в чест на нашата чета. Воденичарите и всички ония, които се намираха на воденицата, застанаха около пътя наредени. Когато им блесна в очите скъпоценният кръст на кръстоносеца поп Неделю, тия си отложиха калпаците с благоговение.

- Да живейме, братя! - казаха тия и се впуснаха да целуват ръка на свещеника и ония още лица от четата, които бяха облечени с по-добри дрехи.

На въпрос, какво има в Петрич, тия отговориха, че жителите ни чакат с нетърпение. Не закъсняха да пристигнат и нашите пратеници в селото, препущец. С тях заедно дойдоха и няколко млади петричени, въоръжени, разбира се, за да ни посрещнат. Тия ни известиха, че петричени са на крак от два деня и чакат войводата с нетърпение. Па другояче не можеше и да бъде. Село Петрич, с жители около 1600, беше един от главните въстанически пунктове. Тук живееха и работеха хора решителни и умни като: Нено Гугов, Лулчо Гугов, Ив. Домусчиев, поп Христоско, Делчо Гугов, Филип Домусчиев и други. Те са селяни, но селяни от Средня гора са парижани при софийските шопи!

Забравих да кажа, че тоя ден беше Гергьовден, 23 априлий. Слънцето наближаваше да се подаде, когато гласът на дървеното клепало се раздаде из коритото на бистрата Тополница. Бенковски се прекръсти набожно, който пример се последва и от четата. Прекрасно е тук местоположението. Двата бряга на Тополница в подножието на реката са покрити със зъбести скали до едно място, а нанагоре се захваща дребна горица, осен, дренак и дребен габър. Леглото на реката кривели като змия из белите камъци, по които се млъзга всякаква риба.

Още няколко минути пътувание, и ето напреде ни пъстро множество мъже и жени, излезли из селото да ни посрещнат, не можали да се стърпят да дочакат своите избавители (!) в домовете си. Ние се наредихме двама по двама по чин и достойнство и певците запяха „Не щеме ний богатство“ и пр. Като наближихме до онова място, гдето беше се спряло множеството, всичките си отложиха калпаците и почнаха да се кръстят, а някои от тях коленичиха по земята и плачеха като малки деца, че ги сподобил най-сетне господ да видят с очите си българска войска и български байряк. Когато един от нашите другари забележи на петричени, че не е време сега да се плаче и тъжи, но да се потрудят за приготовлението на нужните си неща, тия отговориха, че без сълзи е невъзможно. „Как да не плачем, господине? Забравя ли се така лесно всичко онова, което сме ние претеглили! - говореха тия. - Не е година, не са две, но цели стотини...“

Заедно с петришките жители беше излязъл старият поп Христоско, с кръст и кандилница в ръка. Той благославяше надясно и ляво. Наместо да предлага за целувание своя кръст, той сам целуваше нашето знаме и дръжките на ножовете. Бенковски и щабът му слязаха в къщата на Иван Домусчоолу, а четата, под предводителството на Крайча байрактар, подмина селото и се спря на високата могила при гробищата, откъм Златица. Онова, което ставаше в Панагюрище, скоро се почна и тука. Жени и момичета, с песни и гайди, с мотики и лопати на рамо, излязаха от селото навън да копаят насипи. Всичките майстори железари и дърводелци бяха събрани на едно място, на които се дадоха наставления незабавно да приготвят 3-4 дървени топове, нуждата на които скоро щеше да се усети. Разшаваха се и петричени; всеки напусна своята домашна работа и се притече на помощ към общото дело. Гърлестият селски кехая викаше от боклук на боклук¹; той предаваше на всеослушение заповедите па петришката разпорядителна комисия.

- Толкова оки хляб, толкова агнета да бъдат готови - викаше той. - Жените да вървят с лопати и мотики на старите гробища, царство ще да се превземе...

Всичко доби бунтовнически характер.

- Жертва за бога и за българска свобода! - говореше горделиво селянинът, когато подлежеше да коли своето даначе или овне.

- Досега сме печелили за поганците: отсега нататък всичко да бъде за българските юнаци - говореше други.

- Жив бях, синко, да видя с очите си християнското... - говореха старите жени и триеха очите си с ръкава.

Както видите, и тука същата сцена, каквато в Панагюрище. Такава беше навсякъде. После обяд и щабът, заедно с Бенковски, излезе из селото, за да посети укрепленията и лагера на четата при старите гробища. Работата кипеше. След свършванието на всеки обкоп, работниците се залавяха на хоро. Няма нужда да ви разказвам, че гайдите държаха първо място; те не млъкваха. Нашата хвърковата чета беше побила байряк на върха на могилата, а заморените момчета късаха вълчешки крехките агнета на зелената морава, с възправени пушки на лявото рамо, готови на всяка минута да подскочат. Петричени, мъже и жени, се надпреварваха да им служат. Та може ли и другояче? Освободители! Но тия освободители, на минута останали сами, бяха преминали границата на бунтовническата чистота. Освен крехките агнета и бистрата студена водица, която малки момиченца носеха с разни съдове, трапезата се украсяваше и от няколко пръстени стомни, пълни с лозова жидкост, донесени от услужливите петричени.

Бенковски пламна. Той изгледа накриво петричени, заповяда им да излеят стомните, счупи няколко, като ги тръшна от земята, и арестува трима души, а на хвърковатата дружина запрети строго никой да не е турил оттук нататък вино или ракия в устата си. В противен случай наказанието ще да бъде смърт. Сам Бенковски даваше пример на това въздържание. Той наруши това правило, както ще видят читателите, когато остана гладен три деня.

В това време, когато войводата даваше всевъзможни заповеди и наставления, обезпокоителни гласове се разнесоха по насипите и две пушки изгърмяха от върха на ближната рътлина, гдето имаше поставен караул да наблюдава за появяванието на неприятеля.

- Турци идат, черкези нападат! - викаха караулите.

Това бе достатъчно да смути бунтовническия лагер. Турците и черкезите, които ние бяхме забравили вече, за които в разстояние на три деня и три нощи само проклетии и псувни слушахме, за които най-после ние имахме смелостта да мислиме, че са се уплашили от нашите овации и викание „да живей“, за което уверявахме и населението - всеки може да си въобрази като какво потресающо впечатление трябваше да произведе известието за тяхното появявание.

Колкото въоръжени селяни имаше в старите гробища, всичките се нахвърляха в насипите, изтрещяха им пушките и се приготвиха за бой. Пехотата от нашата чета така също завзе един от приготвените обкопи, а конницата остана като резерва зад високата могила. Бенковски с гола сабля в ръка, възседнал на коня си, тичаше от едно укрепление на друго да насърчава юнаците.

- Удряйте мъжки и постоянствувайте до последна капка кръв, защото, ако покажем слабост още на първото сражение, ще да ободрим неприятеля! - говореше той.

Нападателите не се виждаха още отгде ще нападнат и какво им е числото. Тия не закъсняха обаче да се подадат откъм селото Колунлари, през високата рътлина зад реката; всичките бяха башибозуци от околните села, всичките пешаци. Щом се надвесиха над реката и дойдоха лице срещу лице с първия наш насип, оттатък реката, гдето бяха само селяни, отвори се огънят най-напред от страна на турците.

И се подписа тържествено вече актът между роба и господаря. Първата пушка изгърмя. Всеки може да си представи като какво страшно действие трябваше да произведе тя на петстотингодишния роб, който се е научил само да мълчи, да не възразява, да ласкае и да навежда врат раболепно. Всички горещи юнаци, които досега викаха и изказваха своята ненавист само на слова и с песни, без да се сетят от най-напред - онемяха в насипите, забележи се едно разкайвание в лицата им, пожълтяха и побледняха.

Между това турците нападаха стремително върху първото укрепление. Техните пушки - като същински топове, куршумите им свиреха много надалеч, а нашите бухаха, като кога се изтърся рогозка, и куршумите им дигаха праха из нивите, като че падаше камък. Причината беше калпавият барут, който пак турците ни продаваха. Турците, възползувани от това, нападаха още по-бързо.

Нашите се спогледаха нагоре-надолу и, за голям срам, търтиха да бягат в голяма безредица... Башибозуците нападаха, вик подиря им и още повече усилиха гърмежа. Куршумите дигаха праха из краката им. Бенковски кипеше от яд. Както той, така и другите викаха към отстъпившите да се спрат; той поиска да отиде при тях, но ние го не пуснахме, защото, ако той паднеше още на първото сражение, пропадаше и самото дело. И сам Бенковски не правеше изключение от общото настроение; и неговите устни бяха пресъхнали, както и на другите. На всичките присъствующи там въстаници очите бяха обърнати към нас; тия искаха да отгадаят на какво сме мнение ние, т. е. дали няма да последваме примера на първата стража, или, напротив, сме намерени да се биеме. Турците, насърчени от първото ни отстъпвание, обърнаха и към нас. Макар и да бяха още далеч, куршумите на военните им пушки (белгийски шишинета) свиреха над главите ни и падаха чак в селото. Безпокоителни женски гласове се чуха от селото, които още по-вече подействуваха на нашите въстаници.

Тогава Крайчо знаменосецът, по покана на Бенковски, възседна на своя кон и се обърна към въстаниците с гореща реч. „Напред, братя!“ - извика той и пусна коня си срещу турците. Около 20-25 души конница и толкова пешаци го последваха през нивите. Гъст прах от сухата пръст се дигна над главите им като вихрушка. Башибозуците налягаха по очите си и отвориха огън срещу нашите юнаци; но като видяха, че те не бягат като първата стража, захванаха да се теглят назад. Почна се битката. Първата стража, която беше си оставила насипа, завзе го бързо-бързо и отвори огън в ребро на неприятеля, макар и безполезно.

Лицата на въстаниците, които останаха в старите гробища, захванаха да се зачервяват от една страна.

- Удряйте, братя! - викаха всички, като че да бяха все войводи, и поискаха да последват храбрия Крайча, който се губеше на десния бряг на р. Тополница в гъстия дим.

Конницата удари по реката нагоре, за да заобиколи уж неприятеля, което бе невъзможно, понеже баирът, на който стояха турците, е твърде стръмен, а пехотата настъпаше с гърмеж. Пушките на неприятеля замълчаха. Не се мина много време, и ние можахме да съгледаме между шумките, че той отстъпва пълзешката. Един от тях се рани: видяхме, като се прегъна на два ката, но другарите му го взеха на ръце. Радостен вик се изтръгна из гърдите на всичките въстаници, пушките запукаха още по-силно и неприятелят удари на бяг окончателно. От нашите не се нарани никой. Заедно с Крайча беше и Л. Гугов.

И така, ние бяхме вече победители. Кой може да опише радостта на обрадваното население и на четата? Чак сега българинът позна на дело, че и той чини нещо, че не е вярно всякодневното доказвание на турците „гяур табансъздър“ (страхливи).

- Тичайте да избием тия кучета! - викаха всички.

- Ах, защо не са готови сега топовете, да изпроводим няколко кантарови топуза подир тия голи читаци! - говореше поп Христоско, на когото побелялата брада трепереше, като че го дърпаше някой отзад. - Да помнят и знаят крастите кога са нападали на петричени и на храбрия Бенков войвода.

Гайдите писнаха изново по всичките насипи и хорото се залюля напук на турците, които надничаха крадешком от върха на рътлината. На хорото се заловиха не само младите момци и моми, но и стари хора и бабички, които скачаха на пропала. Поп Христоско, на когото черковното правило не позволяваше да потропне, казваше, че никой път не би турил на главата си черната капа, ако знаел, че ще да се играе такова хоро. Крайчо байрактар, на когото най-много се дължеше пропъжданието на златишките читаци, завърна се вече в лагера с всичките преимущества на истински победител. Той се посрещна и прие тържествено, според както му се падаше. Работата на укрепленията се захвана още по-деятелно.

Когато се завърнахме в селото надвечер, сварихме няколко депутации от околните села: Смолско, Каменица, Раково, Мирково и пр., които бяха дошли да се допитват до главния щаб, след като въстанат, в селото ли да стоят, или да дойдат в Петрич? Както виждате, славата на въстаниците гърмеше. На раковчени се каза да отидат на мястото Харамлиец, а каменци и смолчени² да дойдат в Петрич. В числото на тия депутации имаше и две стари бабички от Мирково, българки, така също депутатки, които казваха, че са изпратени уж от своите съселяни; но от собствените им думи се забележи, че техният косъм не е чист. Подложихме ги на изпитание в отделна стая, да кажат правото; употребихме различни средства, освен мъки, а дъртите плашила постоянствуват. Отворихме две торби с бели меджидии отпредя им, като казвахме, че на тях ще да ги дадеме, но пак напусто.

- Оставете ги на мене тия стари кошници, да им отрежа главите - каза Ворчо (той беше пристигнал) и потегли да извади свойта сабля.

Старите баби забъркаха конците. При всичко че техните лица имаха образа и подобието на баба Марта, изобразена в календара на Пенча Раданов Карловца, пак им беше мило за живота, на който срокът едва ли щеше да се продължи още няколко години.

- Ние сме християнки, синко - говореха тия и гледаха в очите на Ворчо, да го познаят наистина ли говори той.

Най-после бабите се изповядаха. Тия казаха, че били изпратени от златишкия мюдюр до Г. Петрич, за да изучат що сме за хора и какво търсим по селата със зелен байряк. С една реч, тия изпълняваха ролята на шпионки. Наместо да ги задържиме и накажем, което вършат не само въстаническите главатари, но и всички воюващи, ние ги отпуснахме свободно да си отидат. Причината на това бе, че ние ги натоварихме с обратна мисия до златишкия мюдюрин. Писмо на турски язик, с български слова, издиктува Бенковски на секретаря Георгева до мюдюр ефенди, в което обясняваше надълго и широко целта на въстанието и отношенията ни спрямо мирното мусулманско население. Най-после той му определяше rendez-vous, да се срещнат и разговарят на по-пространно за много текущи въпроси, като му обещаваше и честното си слово, че нищо няма да пострада.

ЗАХАРИ СТОЯНОВ
Из "Записки по българските въстания"