Сега всички са Шарлита, уж. Обаче ни се вижда невъзможно да произнесем „Аз съм Мустафа“ - Мустафа Кьосов от село Юруково, Якорудско, който загина при атентата в Сарафово.

Да кажем „Аз съм Мустафа“ ни се вижда направо неприлично, и пет шарлита няма да се затътрят в марш за този клетник; да не говорим, че навремето министър от правителството на Бойко сбърка името му, когато изпрати постното си съболезнователно писмо до близките му. Сега никой няма да сбърка Шарли, всички са шарлита.

Папагалското
в природата ни

пролича и сега. Усърдно демонстрираме скръб по хора, които са на хиляди километри от нас, понеже това е фалшива скръб - но за нещо, което е под носа ни, нямаме смелост. И след Сарафово по-свидни ни бяха загиналите евреи, отколкото нашият човечец от Юруково.

Хайде да не сме толкова екзалтирани, а да изтрезнеем и да видим къде се намираме. То е ясно - в прицела на Врага. Въпрос на време е да го усетим. Ние сме Шарли - обаче изобщо не е ясно кои са въпросните „ние“. За папагалите от медиите, особено от телевизиите, е ясно, те са там - в кюпа. Някои телевизионни репортери бяха толкова въодушевени, че сякаш изпитваха сексуален екстаз.

Обаче дали има шарлита в Бисер, Аспарухово или Мизия? Дълбоко се съмнявам. И не защото съвсем наскоро също бяха жертви на едно не по-малко зловещо насилие - а това при всяко положение ги е направило по-състрадателни от ония, които поднасяха цветя пред френското посолство. А заради друго - защото със сигурност по-добре проумяват разбирането на Дейвид Брукс от „Ню Йорк таймс“, който се оказа един от малкото трезви гласове в олелията и написа, че е прекалено дръзко да се осмиват религиозните вярвания на другите, различните от нас.

У нас екзалтацията
преля в лигоч

Някой трябва да каже най-сетне на френския посланик в София, че е неприлично да изнасилва българския език. Особено когато иска да изрази скръбта си. Предполага се, че един дипломат трябва да схваща тези неща. Не можеш да мотивираш телевизионната публика, докато цепиш дърва с несръчния си български. В първото си интервю непосредствено след атентата той така изрази „доволството“ си от цветята пред френското консулство в столицата, та публиката остана с нелепото усещане, че е доволен от самия атентат. Езикът е велико сечиво, един истински французин най-добре би трябвало да го знае. И вместо да ни губят времето и да ни оскърбяват с някакво невнятно подобие на езика ни, по-добре да го бяха питали какво разбира под „свобода на словото“. Нищо смислено нямаше да ни каже, но можеха поне да опитат. Тази фалшива мантра премятаха тия дни милион пъти, колкото съвсем да я обезсмислят.

А и „Маршът на свободата“ нищо не казва на обикновените мюсюлмани, които не могат да проумеят какви са пределите на верското неприличие, продуцирано от „Шарли Ебдо“. Един милион души в Париж - срещу милиард и половина мюсюлмани по света.

И накрая „лидерите“ измислиха, че трябвало да се затегне контролът по границите. Толкова са били поразени от фалшивата си скръб, че не си дават сметка какви глупости говорят. Парижките терористи са си френски граждани, такива бяха и някои от атентаторите срещу лондонското метро. В безсилието си „лидерите“ стигат до

опростачване на
съдбовни катаклизми

Сериозни автори вече наричат Лондон Кандахар на Темза. А пък нашият Вигенин пак изкиха една смешка - Франция била наказана, защото си позволила да бъде свободна. Това е направо оскърбително твърдение. Волностите на журналистите от „Шарли Ебдо“ не може да бъдат синоним на френската свобода, нещо повече - те ни предизвикват да потърсим отговора на въпроса какви са пределите на свободното слово. Не е възможно в страната ти да има пет милиона мюсюлмани, а ти да оварваряваш  безнаказано техния Пророк. Това е все едно да рисуваш Христос не на кръста, а на стриптийзьорски пилон. Давам си сметка, че дори изричането на подобно нещо вече е отвъд границите на добрия вкус, и моля за извинение. Да се твърди, че единствено варварите терористи се обиждали от карикатурите на френското списание, също е нечувано предизвикателство към мюсюлманския свят. Това е зловеща подмяна, която изобщо не може да обясни кръвожадността им. И „Маршът на свободата“ може да бъде видян като акт на една подмяна, за която обикновените хора едва ли са си давали сметка. „Лидерите“ им дължат други обяснения - например с какви свои действия поддържат

хранителната среда
на тероризма

И какво общо има „свободата на словото“ с гаврата, понякога пределно отвратителна, с чуждите религиозни вярвания - и провокираща към насилие, това пък бе съвсем очевидно. Но това също бе търпяно от „лидерите“.

Тия дни покрай юбилея на Петър Увалиев си спомних нещо, което той споделя навремето пред Бригита Йосифова - авторитетно германско издание отказва да публикува нечий материал за Георги Марков, понеже в него се говори за „убийство“. Юристите на изданието преценяват, че след като няма категорични доказателства за това (няма ги и досега, въпреки че издигнаха паметник на Марков), материалът не може да бъде публикуван. И това - заради една дума. Обаче дълги години сатиричната касапница на „Шарли Ебдо“ по някакъв странен начин бе амнистирана. Това са предизвикателства, които сякаш нарочно са продуцирани, така започва да си мисли човек.

Тези въпроси са нежелани за медиите на фалшивата състрадателност, на лигочта. Щом толкова иска да минава за сериен езиков изнасилвач, поне нека питат френския посланик за това. Неговият отговор със сигурност ще бъде вълнуващ. Между другото, Бойко отправи един специален ритник по негов адрес в интервюто на Диана Найденова за Нова телевизия (предполагам, че БЛИЦ точно е дешифрирал разговора) - казвайки, че и френската съдебна система не е съвършена, след като е била толерантна към един от терористите. Нашият човек го бива в тези случайни уж изпускания - и да се надяваме, че Ксавието вече няма да е толкова лекомислено, когато охотно обговаря българското правосъдие.

Не е достатъчно да сме Шарлита. А да се вгледаме напред; какво ни очаква там, в Бъдното, защото, колкото и да сме малки и нищожни, и послушни - вървим ръка за ръка с чорбаджиите си и бурята никак няма да ни отмине. Страхувам се обаче, че ще се задоволим да казваме „аз съм Шарли“ и толкова - да не говорим, че само по себе си това не е никак мъдро. Корицата на новия брой на списанието представяла следния шарж: от един гроб стърчал гигантски среден пръст. Към кого е насочен този пръст? Към терористите? Или към верски и етнически различния?

Среден пръст
към всичко

- това ли е Знакът на Новата Солидарност?

Врякахме за „арабската пролет“ - помните колко телешки възторг се изля от телевизионните екрани, помните как се пенеха някакви момченца - стахановци на изкуствения възторг.

И?

Някои кални пръски от арабската „пролет“ вече стигнаха чак до циганската махала в Пазарджик. Но ние пак се правим, че и това не съществува.

На 20 април 2003 г. с телевизионен мост от Вашингтон разговарях с Питър Бъргън, един от най-авторитетните американски експерти по въпросите на тероризма, той се беше срещал и правил първото телевизионно интервю за Си Ен Ен с Осама бен Ладен в Източен Афганистан. Бъргън нарича тероризма „асиметрична работа“ - поставяш бомба за 3000 долара и щетите са за половин милиард долара. За тази асиметричност си мислех след атентатите в Париж… А всъщност за средния пръст, насочен към всичко.

В същото интервю Бъргън спомена, че до 1993 г. „Ал Кайда“ е имала представителство в Бруклин, Ню Йорк. Стана дума и за по-големия брат на Бен Ладен - Салем, който бил стар приятел на семейство Буш.

И за една наивност също стана дума. В своя книга Бъргън цитира един прелюбопитен факт - според американската статистика до началото на август 2001 г. опасността един американец да бъде ухапан от змия е била по-голяма от терористичната опасност.

От тази наивност светът и досега не се е отърсил.

А и най-съдбоносната ни наивност - коя е хранителната среда на тероризма - знаем ли всъщност?

Днес научих, че и България е била прицел на френското списание (от в. „Всеки ден“). Става въпрос за статия от 2010 г. за делото срещу австралиеца Джок Пол
Фрийман, който три години по-рано уби в София студента Андрей Монов. Статията и съпровождащата я карикатура са илюстрация на грубиянска тенденциозност, а някои детайли са откровено глупашки. Асиметрия ли е и това?

А пък Кобрата (Кубрат Пулев) подарил шах на Бойко. Това сме ние. Човек очаква да подари боксовите си ръкавици, с които щеше да смаже онзи Кличко. А той подарява шах.

Обаче може би пък има някакъв намек в това - не се ръгай, а мисли, когато правиш едно или друго. Бойко получи подаръка си непосредствено преди атентатите в Париж. Но трябва да е случайно съвпадение.

Кеворк Кеворкян