ЗА ГРАЖДАНСКИТЕ ВЛАДЕНИЯ
Гражданско е владението, когато обикновен гражданин стане владетел на страната си не по пътя на престъпленията и възмутителните насилия, а с благоволението на съгражданите си. За да се достигне престола на такава държава, не са нужни никакви особени способности или изключително щастие, а хитрост, съпроводена с успех. Владетелският сан се постига с благоволението на народа, или на знатните. Във всеки град съществуват тези две сили, чиито интереси не съвпадат: от една страна народът, който не желае да бъде управляван и подтискан, а от друга страна — знатните, които желаят да управляват и подтискат народа. От сблъскването на тези противоположни интереси се ражда или абсолютна власт, или свобода, или произвол.

Владетелят получава властта от народа или от знатните, в зависимост от това, на коя от двете страни се предоставя случай за това. Когато високопоставените разберат, че не могат да се съпротивляват на народа, избират един от своите и го провъзгласяват за княз, за да могат в сянката на властта му да дадат воля на стремежите си. Когато народът види, че вече е безсилен да се бори с властниците, провъзгласява някого за владетел, за да бъде защитен чрез властта му. Владетел, който идва на власт с подкрепата на знатните, се задържа на престола много по-мъчно от оня, който идва по волята и с подкрепата на народа. В първия случай владетелят е заобиколен от хора, които се смятат равни нему, и той не може да им заповядва, нито да се разпорежда с тях както намери за добре. Който достигне до престола по волята на народа, е сам и между приближените му рядко има такива, които дръзват да не му се подчинят. При това народът може да бъде управляван честно и справедливо, но не и властниците, които искат да подтискат народа против неговата воля. Владетелят може лесно да се справи с високопоставените, защото те са малко на брой, но не може да подчини на властта си цял народ, който е враждебно настроен към него.

Най-лошото, което владетелят може да очаква от един враждебно настроен народ, е да бъде изоставен от него. От големците може да очаква не само да го изоставят, но и да действуват против него. Те са по-предвидливи и хитри и винаги успяват да се спасят навреме и се стремят да спечелят благоволението на този, когото смятат за утрешен победител.

Необходимо е владетелят да живее винаги с един и същ народ. Но може да не се огражда с едни и същи приближени, защото е в негова власт да ги издига или сваля, според качествата им, да им дава или отнема почести. За да изясня по-добре този въпрос, трябва да кажа, че приближените трябва да се оценяват по два основни признака: дали се свързват изцяло със съдбата ти, или не. Тези, които доказват предаността си и не са алчни, трябва да се уважават и обичат. Другите, които не са свързани със съдбата ти, също се оценяват по два начина — дали го правят от слабост, или от малодушие. И тях трябва да използваш. Ако са добри съветници, при успех те няма да ти пакостят, а при неуспех, няма защо да се боиш от тях — или го правят от користни подбуди и амбиции, или мислят повече за себе си, отколкото за теб. От тях владетелят трябва да се пази като от открити врагове, защото при всяко негово затруднение те ще съдействуват за провалянето му.

Който достигне владетелския престол по волята на народа, трябва да се стреми да запази неговата привързаност — нещо, което би му се удало лесно, защото народът иска от него само едно — да не бъде подтискан. Който става владетел чрез благоволението на влиятелните и против волята на народа, трябва преди всичко да се постарае да спечели народа, което може да постигне като го вземе под своя закрила. Както човек, когато му се стори добро от някого, от когото е очаквал зло, се привързва по-силно към благодетеля си, така и народът се привързва към владетеля повече, отколкото би се привързал, ако той беше получил престола, благодарение на неговата воля. Владетелят може да спечели народа чрез различни средства, които няма да изреждам, защото те са много и се менят при всеки отделен случай, а и е невъзможно да се обобщят. В заключение ще кажа само още, че владетелят трябва да има привързаността на народа, без когото той е като с вързани ръце когато се намира в затруднение. Когато спартанският княз Набис[1] бил обсаден от всички войски на гръцките държави и от една победоносна римска армия, било е достатъчно да си осигури малък брой от своите съграждани и да спаси отечеството и властта си. Ако не се е радвал на привързаността на народа си, не би успял. И нека никой не противопоставя на мнението ми изтъкнатата пословица, според която, който гради върху народа, гради върху пясък. Пословицата е вярна за онези, които си въобразяват, че народът ще ги спаси, когато бъдат гонени от неприятели и магистрати, какъвто беше случаят с братя Гракхи[2] в Рим и с Джордано Скали[3] във Флоренция. Един княз, който знае да управлява, който е смел и ловък и умее да запази реда в държавата, никога няма да се разочарова от народната привързаност. Обикновено князете се провалят, когато се опитат да станат абсолютни монарси, особено ако управляват не сами, а посредством магистрати. Опасността идва оттам, че тогава зависят от волята на онези, на които са поверили управлението, и които, особено в трудни времена, могат да откажат да им се подчиняват и да се опълчат против тях. Тогава за княза ще бъде вече късно да прибегне към неограничената власт. Поданиците му са свикнали да бъдат управлявани от други и няма да му се подчинят. В тези тежки часове няма да има кому да се довери. Когато в мирно време гражданите са се нуждаели от властта му, всеки от тях е бил готов да му се притече на помощ, всеки е обещавал, всеки е искал да умре за него, защото смъртта е била далеко. Когато в трудни времена властта се нуждае от помощта на гражданите, малцина й се притичат на помощ. Този опит е опасен и с това, че може да се направи само веднъж. Мъдрият княз трябва да действува така, че във всяко време гражданите да се нуждаят от властта и от него. В такъв случай те ще му бъдат винаги верни.

Бележки
[1] Набид — тиран на Спарта от 205 до 192 г. пр.н.е., успял да се задържи на власт и след поражението, нанесено му от римляните в 195 г. ↑

[2] Тиберий и Гай, братя Гракхи — римски народни трибуни, провеждали демократични реформи. Убити по време на въстания, предизвикани от патрициите. ↑

[3] Джорджо Скали — един от водачите на въстанието на пополаните през 1378 г. Става жертва на заговор на нобилите 1382 г. ↑