През последните 20 години в българската поезия не се случи нищо особено. Причината не е в липсата на таланти, а в системата за регулиране на литературни процеси, чиято пирамидална структура е толкова съвършена, че ще съществува чак до неизбежното рухване на крехкото ни национално самосъзнание.

Основната задача на коронованите поетични глави беше и си остава да не допускат до медийната народна любов човеци с дарба, по-голяма от тяхната. Това, разбира се, не е продиктувано единствено от суета, а защото появата на личност може да преобърне статуквото не само в поезията. Литературата, като функция на властта, винаги е обслужвала нейните интереси. Тези, които не зачитат правилата, биват систематично унищожавани нравствено и физически.

Слугинският манталитет на политическия елит, съчетан с нарцисизъм и лежерна простотия, блести особено ярко в словотворенията на официалните литературни лица. Голяма част от велможите, верни на съветската естетика, преминаха плавно към американска такава, възпитаха си последователи и ги провъзгласиха за постмодернисти или за пост-постмодернисти. Все едно. Важното е да говорят, без да казват нищо.

Експериментите с езика, доколкото могат да ги правят, водят до разнообразни видове тишина- от пълно затъпяване до кротко примирение. Ако млъкнат, никой няма да разбере. Из поетическите селения се носят на глутници талантливи млади /и не толкова млади/ вълчета, чиято цел е да станат пътеводни звезди и да взривят задръстените ни мозъци като междувременно спечелят и някой лев. Повечето наградени произведения в конкурсите за поезия се лутат между средно-статистическото пикселово съзнание и изтънчената езикова субстанция на старите градски песни.

В много от случаите членовете на журито са лингвисти, уважавани преподаватели, с други думи, хора, които имат изграден вкус и знаят за какво става дума. Затова ми се струва, че никак не е случайна липсата на два реда от Ботевото стихотворение „Хайдути“ в учебника за 6 клас. Няма смисъл да го махат цялото. То постепенно ще си изчезне само. Та, мисълта ми беше за народната любов.

Съвременните творители не скриват ненавистта си към поетите на България, които все още се изучават, защото не могат да се вредят от тях в читанките. Да не се притесняват. И това ще стане. Знайно е, че народът превръща в икона този, който си дава живота за него, но пък учебниците ги правят професори, които получават хонорари. Неловко е някак, в условията на глобално самозатриване, да защитаваш идеалите на една незначителна по размери нация. Като част от световното поетическо братство на вълците, обаче, нашите не са толкова конкурентоспособни, защото в България се смени социалната, но не и политическата система. По- добре лъв на село, казват хората, отколкото магаре в града.

Най-лесният начин да спечелиш слава и пари е рекламата. Излизаш на мегдана пред Народното събрание и с помощта на добре организирани издатели започваш да ревеш. Рекламни поети са онези, които пишат прилично, могат лесно да се превеждат, имат приятна интелектуална или шокиращо неинтелектуална външност. Задължително условие е да са продуктивни и безопасни.

За предпочитане са онези, които умело имитират социална ангажираност и протестират само на определени от закона места и в определени граници. По щастливо стечение на обстоятелствата те са открили топлата вода, барута и колелото едновременно с леко помръдване на гениалните си мозъци. Властта наблюдава с бащинска усмивка беззъбия им бунт и си избира най-подходящите за наследници- харизматични, искрени, амбициозни и алчни. Цялата непосредственост на чистия им порив към моментална слава преминава през някакъв вид скандал и успешно ги води до редакторски места във вестниците, телевизията или радиото.

Техните читатели живеят в мъглата на чуждо опиянение, защото никой никога повече няма да напише обет за саможертва в името на скромната човешка свобода и да го изпълни. В света се води една единствена битка и тя е на правителствата срещу собствените им народи, а поетите се взират в огледалото с налудничав поглед и продължават да питат кой от тях е най-красив. Впрочем, и днес, над 100 милиона деца по света работят в мините, както по времето на Снежанка. Можем  да премахнем този нелицеприятен факт като поддържаме тезата, че са приказни джуджета.

Теменуга Маринова
на снимката е поетът, почетен гражданин на Ямбол, най-превежданият напоследък българин Георги Господинов - създателят на "протестиращият човек е красив"
Слама, пардон Слава!!!