Илко Капелев
Това, което с боязън подозирахме че може да се случи, но същевременно се бяхме вкопчили в надеждата, че може все пак и да се размине, всъщност се случи. Николай Петев вече не е сред нас. Той безмълвно се сбогува с най-близките си хора, с приятелите, със слънцето, с перото, със синевата…
Обичаше безумно много хората, затова написа свите “17 есета против този свят” – против безобразията в него, против цинизма, лицемерието, подлостта и всички ония зловещи капани, които подлецът залага на ближния си. Уви, Николай Петев не можа да види този свят такъв, какъвто го сънуваше.
Познавахме се с него едва от 10 години, годините, през които той беше председател на СБП: от 2003-та до 2013-а. Но през всичките тези 10 години бяхме приятели. Приятелството ни още повече укрепна през есента на 2009 година, когато група български писатели и журналисти плавахме с кораба “Иля Репин” по Волга по случай Годината на България в Русия.
Седмица преди честването на 100-годишния юбилей на Вазовия съюз в Народния театър (22 септември 2013 г.) му се обадих по телефона. “Не съм добре, - каза – но сега ще чакаме да мине 100-годишнината… На празника ще се видим. Добре, хайде, че не мога да говоря повече…” И си затворихме телефоните.
Николай притежаваше безкрайно силен дух. Осъзнаваше, че краят му наближава, но никога и с нищо не го показа. Напротив, вече тежко болен, усмихваше се така, сякаш животът за него тепърва започваше.
“Господ да ми даде сили да прочета словото си на 100-годишнината…” – бе споделил с приятели. Той дори не се сърдеше на Бог, че го прибира толкова рано. Бе приел живота си като мисия, която приключва без време, но успешно.
…В заведението на Агенция “София прес”, на която бе председател, се срещнахме отвън на една пътека. Аз – леко развеселен от коктейла на писателския празник, той – усмихнат. Беше дошъл след офицалното честване в Народния театър доста по-късно - вероятно изтощен от произнесеното от него слово и емоциите в татъра. Не можахме нищо да си кажем, само се прегърнахме. Това бе последната ни среща… Истината е, че аз вярвах че и тази година ще имам възможността да му честитя Никулден на 6 декември. (По странна случайност с моя баща те носят едно и също име и са родени на една и съща дата – 10 август…). Всяка година за мен беше чест да му честитя името.
Николай Петев опази Съюза на дядо Вазов от зли демони. За спомен ни остави великолепна творческа база в Созопол. Имаше приказни планове, които не можа да осъществи докрай.
Аз, след моите добри приятели, които съм изгубил до този момент, още веднъж осиротях. Осиротях като изгубих един голям приятел, невероятно талантлив писател, есеист и публицист, един докрай отдаден на хората човек.
Такава загуба се понася тежко!
А кой знае, там горе, сред звездите, може би е по-красиво, отколкото тук, на грешната земя…
До следващата среща, скъпи приятелю!
          17 октомври 2013 г.