Една дама продължава да трупа точки на гърба на съпруга си, въпреки че уж натиска неистово той да и даде развод. Дамата е Капка Георгиева, за която се твърдеше от някои, че е създала партия „Атака” и структурите по места на националистите ще подкрепят нейната формация.
Националистите и в София, и по регионите обаче продължиха да гласуват за Волен Сидеров,който убедително влезе и в новото Народно събрание, докато за Капка Георгиева и нейната Национал демократична партия дадоха вота си няколко файтона избиратели. А може и да и надписвам гласове, щом тя самата досега не каза колко хора са дали доверието си за нейната формация.
Тази политическа заблуда е често срещана по нашите географски ширини в годините на прехода. „Атака” тръгна като типично авторитарна партия и си остава такава. За Капка останаха илюзиите, че е създавала структурите по места и националистите ще се юрнат да гласуват за нея и за сина и Димитър Стоянов. И двамата обаче бяха плод на политическата харизма на Сидеров, събиращ вече доста години истерично преклонение към  фигурата си.
Всъщност, нещата са по-дълбоки. За разлика от половинката си, Волен Сидеров има идеи. На едни те може да не се харесват, други да виждат в тях свещено откровение и изключителна дълбочина. При Капка и Димитър Стоянов няма абсолютно нищо.
Те можеха единствено и само да припяват на Сидеров, който пък направи чудовищна глупост, носейки Димитър Стоянов на гърба си. И в българския парламент, и в европейския. Младежът помисли жълтото около устата си за знак на лидерство и реши да се обърне срещу политическия си създател.
И Слави Бинев направи същото, но той поне имаше много пари и с тях се опита да напазарува някаква обществена значимост. С покъртителен неуспех. Неговата „Горда България” остана далеч от борда на парламента на 12 май, а за Бинев оттук насетне вероятно ще си спомняме само като за политически труп.
Е, поне ще му остане архонтството, което вероятно също дойде покрай близостта му до Волен Сидеров. Лидерът на „Атака” от своя страна прояви покъртителна неспособност да селектира хората си и вкара преди четири години в Народното събрание какви ли не съмнителни лица. Превръщането на „Атака” в семейна партия и номадството на част от неговите депутати заплашваше да настъпят много сложни дни за националист номер1.
Сидеров обаче прояви политически нюх и съумя да се хвърли във вълната на народното недоволство, тръгнало от високите цени на тока.
Номерът не само мина, а качи неочаквано много и бързо затихналия рейтинг на Сидеров. Дори наличието на цяла телевизия в ръцете на неговия бивш приятел и съратник Валери Симеонов се оказа недостатъчно оръжие и Националният фронт за спасение на България остана зад борда.
На някои това се стори странно, но фактът си има обяснение. Валери Симеонов е пълен самодеец по отношение на пласирането си като политик, а това всъщност е породено от липсата на дарба. Сидеров трупаше страхотен рейтинг от половин часовата си поява по СКАТ преди години, докато Симеонов можеха да го показват по 24 часа и пак да няма сериозни точки. Събраните в телевизията му журналисти с претенции за политици, не са нито първото, нито второто. Те са по-скоро доведени от кварталното кафене самодейци, които гледат свирепо и попържат наляво и надясно.
Който е слушал внимателно изявите на Сидеров в първите години от появата му на политическия дансинг, трябва да е забелязал, че той не биеше в сардоничните си речи по БСП. Замотаваше обаче така топката, че привържениците му да не забележат тази важна хватка. По този начин Волен дръпна значителна част от патриотарски настроения електорат на модерната столетница и тя повече не се върна на Бузлуджа.
С всичките си изцепки, не може да се отрече, че Сидеров е добър играч, добър актьор, който знае в кой момент да падне на сцената от измислен инфаркт или да налети на бой срещу опонентите си. Олигархичният модел страшно му помага, за да влезе и в новото Народно събрание и дори да бъде златния глас в него.
Сидеров може да бъде бравурен, но при нужда е способен да мине в миньорни тонове, та дори и в пианисимо. Въпреки дългото съжителство с него, Капка Георгиева не е проумяла нищо от широкия му репертоар. А тя, не защото е жена, има и твърде стеснен интелектуален хоризонт. Преди няколко години посегнах да прочета нейната книга за Вяра Кочовска. Пълна скръб като стил, като прозрения, а най-доброто в книгата бе всъщност предговорът. Който бе написан от Волен Сидеров…