КЕВОРК КЕВОРКЯН

(бел. Яс набирахме текста с особено чувство - министърът, завършил, след КЕЧ-а  Техническия колеж на Ямбол е от Кукорево)

Циганията ни е налегнала отвсякъде.
Собствената ни цигания – не тази на нашите индийци, които се готвят да узурпират държавата.
Историята с правителствения Фалкон е илюстрация на тази цигания. На совалката Аполо не й обръщаха толкова внимание, колкото на колесника на това клето самолетче – отваря се, не се отваря, после пак се отваря, сетне отново се заинатява и прочее епични подробности. И постепенно, вместо да вози първите ни хора, Фалконът се превърна в повод за героизирането им. Сякаш някой в някакъв неприлично инфантилен пропаганден щаб е сметнал, че колесникът е най-удачния повод за събуждане на симпатии към властта, чудотворен извор на народна любов – като онзи в Плиска, който обаче се рее във въздуха и пр.

А работата е повече от проста, каквито са и всичките ни работи –затова, купете си най-сетне един нов самолет и оставете публиката да преживява други чувства, ако изобщо са й останали. Стига сте се циганили.
Телевизиите пък, понеже са щедри да представят подобни водевили, отделиха доста време да представят сметките на транспортния министър Московски – сякаш бе открил още един извор в Плиска: ще се изръсим толкова, ако ремонтираме проклетия колесник, ако купим друг Фалкон втора ръка – толкоз, обаче ако купим по-запазен – още толкоз отгоре. Ако за всичко правеха толкова сметки, отдавна да сме станали държава, но както и да е.

И какво сега – референдум ли ще правят, какъв Фалкон да купуват?

Пак добре,че нямаше прекалено много лирически описания – какво са преживяли пътниците при последния каприз на колесника. Някой обаче като нищо вече може да напише роман „Преживяванията на един колесник близо на властта“ – сигурно ще има голям успех. „Как властта се приземи по корем“ също е добро заглавие, звучи естествено емоционално. Медиите тъкмо бяха подкарали и тази песничка за корема, обаче колесникът накрая миряса и се отвори.

Но остана един въпрос: дали проклетникът не ни дава някакъв знак, че българският парашут никога не се отваря тогава, когато трябва? И защо е така?

Да оставим за малко този въпрос да се рее в небесата и да се приземим при циганията в пътното строителство. Например, „Цариградско шосе“ го ремонтират толкова често, че сякаш са открили наведнъж две Царичини дупки, но не смеят да признаят – и само чакат някой да се сети, какво му е казала Ванга по този повод.
Ако пък се приземим още повече и направо се заврем в калта, тогава ще схванем, че Циганията и Кърпежът са философията на днешната ни политика. Но да оставим тази тема на политолозите, които са готови да циврят по всеки повод – и винаги го правят убедително.
Обсебени от Циганията, вече дори и в най-дивата история успяваме да открием нещо романтично и дори да я героизираме. Един тир вися от някакъв виадукт на сто и не знам колко метра над пропастта – но така и не стана ясно, какво го беше накичило там. Фантазният героизъм на шофьора и спасителите му изяде цялото време, посветено от медиите на този сюжет – а на причината за катастрофата никой не обърна внимание. Тя така и не беше съобщена изчерпателно. Цяла седмица слушахме едно и също: как шофьорът на тира се молил на Господ да го спаси – и той взел, че го послушал.

Изглежда, българинът трябва да виси от някой виадукт, за да го чуе Господ, иначе на него не му е интересно да се занимава с нашите цигании. Но и той ще ни зареже, ако си направи труда да научи, защо тирът е излетял от пътя или защо колесникът, който се превърна в постоянен аксесоар от сънищата на Властта, продължава с шегичките си.

Струва си обаче да размишляваме – всеки за себе си – защо Господ чува молитвите на българина, когато виси от сто и повече метра, а не чува молбите на всички останали – и какъв знак ни дава по този начин.
С проклетия колесник все ще се оправят. Но работата ще стане дебела, ако военният министър Ненчев, вземе, че се просне по корем – в смисъл, че се приземи с някой от келявите ни МиГ-ове, които ще ремонтира в Полша.

Това е толкова героична постъпка, че Бойко трябва да гушне Ненчев и да се снима с него, вместо с новото си куче. Да ремонтираш руски изтребител МиГ-29 в полски завод е все едно навремето някой руски турист да се беше изтъпанил в завода на швейцарската „Омега“ и да поиска да му настроят часовника „Слава“ – ако ми позволите тази русофобска шегичка.


Гледайте сега, какви цигании се готви да направи министъра, каквито дори и палето на премиера няма да си позволи. Изтребителите несъмнено се нуждаят от ремонтиране. И е също така несъмнено, че това обичайно се върши в заводите на производителя им. Но временното пале на Бойко си е наумило, че руснаците искат цена, която е прекалено висока. Тази негова практичност и взискателност очевидно трябва да бъде поощрена – надяваме се, че тъкмо Ненчев ще се пазари и за ремонта на Фалкона.
И тъй, военният министър решава да натрие носа на руснаците – обаче ново двайсет. Руснаците – нали са си коварни азиатци – веднага съобщиха, че ако ремонтът не бъде извършен от тях, те повече не гарантират за бъдещето състояние на изтребителите, Ненчев да си ги ремонтира, ако ще и в Бангладеш. Тоест – гответе се да се приземявате по корем, това ни казват те. Този риск е съвсем реален във времето – и тогава армията ще остане без всякакви самолети, а пък Ненчев ще претендира да му направят паметник пред някоя военна авиобазата, за да си го благославят летците сутрин и вечер. Но, както и в случая с висящият тир, пак за важното не остават думи – чуваме само хленченията на Ненчев.
Отгоре на всичко, полската работа си е полска, не го казвам аз – сещам се, извън всичко друго, и за знаменития филм на Йежи Сколимовски „Moonlighting“; той разказва за тарикатщините на една бригада полски строители, наети да работят на черно в Лондон – хитруват, крадат по невероятно изобретателен начин от близкия супермаркет, и понякога дори поработват. Накрая се оказва – те го научават едва на летището, на връщане във Варшава, че цяла Полша точно по това време стачкува. Пък те се трепят в Лондон…
Иначе поляците разбират от самолети – успяха да убият дори собствения си президент на път за Русия. Както и да е.

Въпросът беше за приземяването по корем, и по-точно – за лазенето по корем. Неизбежно е Ненчев да се сурка по този начин – съдя по това, как се е самопредставил в сайта на военното министерство. Ето какво пише там за министъра: „Демократ, подготвен за битката срещу Русия, има силна воля за идеологическа чистота в представите си за българския национален интерес“ – край на цитата. Всичко е вярно, освен ако националният ни интерес не изисква влачене по корем или по задник – това от мен.

Този текст ни внушава, че влачещият се по корем сякаш е измислил българската промяна и изобщо българската демокрация, макар да си е само една от царичините дупки на Прехода, нищо повече. Ясно е, че на хора като Ненчев двигателите им отдавна пушат – понеже са задвижвани от нечистото гориво на непомерните амбиции, от слепотата, присъща на елементарния приспособенец. Той е толкова комичен, колкото и правосъдният министър Христо Иванов – само че, за разлика от дивотиите, които предлага този недоучен адвокат, МиГ-29, който се приземява по корем, не е от най-приятните гледки. Но тия хора ни проглушават ушите с дивотиите си и с провинциалните си сценарии, които вместо да ги извисят, както очакват те, ни въвличат в миризливите им къртичини.
Новият ни пилот Ненчев преди време съчини една оперетъчна история – как са му предлагали рушвет тъкмо за ремонтирането на въпросните изтребители. Нищо не излезе от тази история, тя се оказа една скверна измислица – и прокуратурата би трябвало да подхване сладкият лъжльо, защото подобни нелепости замърсяват публичното пространство повече от всичко друго. Тъпи истории, които обаче трябва да минават за остроумни, съчинени са вероятно и не без помощта на някои самолетни търговци или посредници в този сладък бизнес.

Армията на Ненчев трябва да има американски самолети, което е отлично като идея, но вечното българско безпаричие няма да отвори и този колесник – и така ще бъде, поне до времето, когато българите са обособят в своя си резерват в Циганската държава.

И, хайде тогава да спретнем едно левашко сценарийче: няма да дадем на руснаците ремонта на изтребителите, те пък ще ни скъсат квитанцията окончателно, тогава отиваме при поляците – О, Мунлайт, Мунлайт! – сетне самолетчетата съвсем ще изпушат, и тогава неизбежно трябва да купим някой и друг американски Ф-16, трета ръка или четвърта – няма значение, ние властта возим без колесник, какво остава за келявата ни армия. Такива сметки си правят тия хора, понеже са подготвени за битката срещу Русия и пр. А иначе, ако не се беше пръкнал Десети ноември 1989 година, въпросният Ненчев щеше да бъде просто един от многото кандидати за трети семенник на земеделския вожд Танчев, първият братовчед на комунистите, нищо повече. Ремонтираме в Полша руски двигатели – какъв по-добър пример за идеологическа чистота в представата за българския национален интерес!

Не е ясно само, защо мълчи другият Наполеончо – „Главнокомандващият“, за какъвто се представя по някаква нелепа случайност Плевнелиев. Неговите битки за българския национален интерес също са достатъчно забавни.

Да не забравя: първото кръгче с всеки ремонтиран от поляците руски изтребител обезателно трябва да го прави Ненчев, той си е заслужил това право. За второто кръгче, ако има такова, да вземе със себе си и Плевнелиев.

Кеворк Кеворкян

Орегиналноят текст в печатното издание на в. Уикенд от вчера