И когато животът озъбен над мен се намръщи, и ме перне с юмрук, а надеждица никаква няма, аз се връщам назад, върху стария плочник пред вкъщи с девет цветни лехи и усмивката топла на мама. Мама прави юфка. И разстила корите на двора върху чисто платно, от брашно и любов натежало... И присядат смирено край нея животни и хора, всеки стиснал във скута си своята купичка бяла. Тя разсипва наред. Дава толкова, колкото има. Не оставя за себе си даже строшена коричка. И със своята обич и своята сила за трима до небето израства. И сякаш е майка на всички. Някой ден ще се спра, ще разстеля корите по пладне – вие идвайте тихо, сами или двама по двама. Аз ще давам по равно на всички, които са гладни, и ще расна полека... Додето достигна до мама. © Ники Комедвенска